Пътят от Русе до Седемте рилски езера е дълъг, но желанието ни да видим и да сбъднем тази наша мечта беше толкова голяма, че не ни бъркаше да станем рано, рано преди първи петли да са запели / 03:30 часа/.
Когато тръгнахме, още беше тъмно. Датата е 09.08.2020 година. Седемте рилски езера и моята история. Почти беше обяд... Въпреки дългия и изморителен път, като пристигнахме, умората сякаш се изпари.
Интереса ни да видим мястото, сякаш в някакъв нов свят и красотата на природата бяха неописуеми. С кола до някъде... Трябваше да се качим на лифта за да стигнем до там.
Ами за това сме дошли. Трябва да преборя страха от високото /да не ви казвам какви мисли ми минаха през главата, докато бях на лифта/. Няма да дам подробности за страха, но ще кажа, че въпреки това, движех само едната си ръка с телефона и снимах.
От двете ни страни зеленина, дървета, а на долу- камънаци и обрасли бурени. Полъха на вятъра, който сякаш ни приканва да видим, да създадем наша история и да усетим една истинска приказка.
Усеща се свежият въздух. Тръгваме да покоряваме върхове. Имах чувството, че колкото по на горе отивахме, сякаш щяхме да докоснем облаците. Тук видяхме и четирите сезона- пролет, лято, есен, зима...
 |
Преди да се качим на лифта. Красотата на природата започва от тук.
|
 |
На лифта. Снимката се казва: "Познай какво се крие зад усмивката" :)
|
Ако не сте посетили това място, което не е за изпускане, ви препоръчвам да се облечете с удобни и топли дрехи /грейка, шапка или връхна дреха с качулка, с дълги ръкави и крачоли/, със стабилни спортни обувки, раница с принадлежности / вода, сухи кърпи, мокри кърпи, нещо за хрупане.../ и добър навигатор.
От една страна докато грее слънцето и ни топли, от друга страна усещахме неудържимия вятър. Като се обърнем на другата страна виждахме мъглата и сякаш тялото ми усети топлината и влажността 2 в 1.
Това е като да ти стане топло, да решиш да се съблечеш, но махайки връхната дреха да усетиш че почваш да замръзваш. Не можех да преценя, дали прекалено вдишания свеж въздух, или красотата на около, ми спираше дъха.
Първо, отидохме да огледаме езерото "Бъбрека" /Кара гьол- Черно езеро/. Водата е толкова чиста, като утринна роса. Гледката ни караше да се усмихваме и да се насладим на момента. Не знаехме, колко път ще извървим и че тепърва ни престоят преживявания, които ще запомним за винаги...
Решихме да не рискуваме да се изкачим до езерото "Сълзата", може би защото не събрахме сили или защото още ни държеше адреналина от лифта. За мен си беше на половина свършена работа, ама както и да е.
След, като се нарадвахме на кристално чистата вода на езерото "Бъбрека", посетихме и езерото "Окото" , минахме покрай " Близнака" и решихме полека да се спуснем на долу за да видим и другите езера.
Слизайки на долу решихме, след като минем и покрай езерото "Трилистника", " Рибното езеро" и "Долното езеро", да продължим на долу до като стигнем до там където се качихме на лифта.
Отказахме да се върнем с лифта, решихме че пеша ще е по добре и че знаем пътя. Ами, да пускаме GPS навигацията на телефоните и ще се ориентираме. На мен ми падна батерията на пълно, още на "Трилистника" /Средния гьол/...
 |
| "Близнака" |
Колкото по на долу слизахме, имаше по вече препятствия, ама не могат да ни се опрат ;) Скали, камъни, не равен път, вятър, гръмотевици... Гръмотевици?! Започна да вали.
След като се спуснахме по стръмното покрай скали, камъни, и на няколко пъти се подхлъзнах и паднах си дадохме кратка почивка. Усетих как съм загубила тренинг и ми е трудно да се движа.
Стигнахме до гъстата гора, покрай която минаваше път и имаше следи от гуми на джип. Погледнахме GPS и дилемата беше- или да минем по пътя където са минали джиповете или през гората...
 |
| "Трилистника" |
Влязохме на вътре в гората и сякаш вървяхме без посока. Отново почна да гърми, вали, небето беше намръщено. Не знам, от кое ме беше страх повече- от гръмотевиците докато се лутахме в гъстата гора или от това да не ни излезе на пътя някое животно.
Предната година, пътят който извървяхме пеша от Дряново до
Дряновския манастир и обратно, сега ми се виждаше, като песен. Целите мокри от дъжда вървяхме с часове. Цялата в кал едвам се влачех.
Имах, чувството че няма да свърши и няма да излезем от тази джунгла. Както пътя, така и препятствията, нямаха край. Стигнахме до място където цялата пътечка от където можеше да се мине, заемаше една голяма локва, от двете страни храсти и дървета.
Трябваше да клекна за да мина под дървото което беше под наклон. Вече не различавах, кое какво е. Да гледам само напред и да вървя без да спирам толкова часове, вече започна да се отразява на тялото ми.
След 6 часа и кусур вървене пеша накрая се видя "светлина в тунела". Не можах да повярвам, че успяхме да излезем от гората. Имах, чувството че ще припадна, но събрах сили за да отида да си купя магнитче.
Докато стигнем до колата отново ни хвана дъждът. Мокри до кости се настанихме в колата и потеглихме към Сапарева баня, където имахме резервация и трябваше да се настаним още преди 4-5 часа.
Въпреки преживяното, не съжалявам, че дойдох и видях тази неземна красота в нашата мила България. Заслужава си. Това е моята история за СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА.
Няма коментари:
Публикуване на коментар